ЗА СЪЗДАВАНЕТО, СМИСЪЛЪТ И ПРЕКРАЧВАНЕТО НА ГРАНИЦИ В
СПЕКТАКЪЛА “ВЕРИЖНА РЕАКЦИЯ НА АТОМ ТЕАТЪР
Когато започнах да работя върху „Верижна реакция“, не ме вълнуваше само как ще разреша зрелищната, визуална загадка на фантастичните машини на Руб Голдбърг (онези сложни вериги от всевъзможни предмети, в които едно малко движение отприщва поредица от събития с неочакван край, често абсурден). Тяхната механична красота, освен забавна, е и дълбоко философска, разкрива колко крехка и необходима е всяка брънка във веригата. Макар че не мога да скрия възбудата от предизвикателството, която породиха в мен, когато за първи път видях подобни в интернет, по-любопитно ми беше какво би се случило с човек – пуснат в игрално поле пълно с предмети, други тела и импулси.
Въпросът за моето място в света е горивото на спектакъла – свят, в който влиянието на “външни сили” толкова често поражда у нас чувство на безсилие, усещане, че нищо не зависи от нас. Това обаче е илюзия. Всяко движение, всяко решение, мълчание, бездействие и пр. е част от по-голяма верига, в която всяка реакция активира последствия. Когато казвам „моето място“, нямам предвид точка в пространството, фиксиран, изолиран център, а форма на присъствие, която се прелива и трансформира. Моето „Аз“ е комплекс от процеси на взаимодействие с всичко, което ме заобикаля. Хвърлям топка — ударът резонира във въздуха, дървена тухличка (дженга) пада, бута всяка следваща след нея, архитектурата се разпада, превръщайки се в нова форма. Това действие, обаче не произлиза само от мен. То се изгражда в срещата между телесното ми намерение, материалната природа на обектите и връзката ми с останалите. В този обмен, в това пресичане на граници, идентичността престава да бъде собственост, тя се проявява като ефект, роден от това взаимодействие. Не изгубвам себе си, а се преоткривам чрез връзките си, чрез неизбежните последствия от собствените ми действия и чрез изборите на другите.
Тогава, къде е границата на автономността? Докъде се простира „Аз-ът“, когато самата аз съм част от по-голям механизъм? Темата за свободата, която е вплетена в тъкънта на спектакъла ме доведе до философията на Жан-Пол Сартр. Свободата на Сартр не е абстрактен дар, а поемане на пълна отговорност за действията, задача за създаване на себе си и своя смисъл в света. Според Сартър сме „хвърлени“ в този свят, попадаме в ситуации, които не сме избрали, “осъдени сме да бъдем свободни”. В спектакъла движението върху сцената не е просто естетически знак, а морален избор. На сцената този екзистенциален принцип звучи просто: бутам тухличка, пускам топка, опъвам въже, катеря се по дъска и пр. Поредица от действия, които създават последствия за другите. Но Сартър не говори само за причиняване, той настоява за осъзнаването на последствията и за етическата тежест на свободата. Отговорността да признаеш, че твоето действие оформя света на другите. Да играеш във „Верижна реакция“ означава да упражняваш тази отговорност с ясното съзнание, че всяко твое действие променя нечие тяло, нечий ритъм, нечие внимание, нечие поведение, нечий път. Оформя нечия същност.
На представлението не бива да се гледа като на ясно структуриран сюжет, а като на поле за въображението да твори. То не предлага една единствена история, а множество възможни нишки, които се преплитат в ума на всеки, който гледа. Често ми казват, че е трудно да се възприеме веднага. Това намирам за естествено. Първо зрителят трябва да премине през визуалния и сетивен хаос на непрекъснато движещи се тела, летящи обекти, звуци, музика взаимодействащи си по между си. Когато умът се успокои, започва да различава нюансите, да разслоява образите, да разчита метафорите и да открива смисли. Но дори и това не е задължително. В тази работа няма окончателно тълкуване.
“Верижна реакция“ естествено пресича граници – тематични, пространствени, сетивни. Тя размива границата между човек и предмет. Обектите не са реквизит, а равноправни участници. Размива границата между индивидуалното и колективното. Всеки един от изпълнителите е част от механизма, но същевременно носи отговорността на своите избори. Размива и границата между сцена и публика. В новата версия на спектакъла зрителите още преди да прекрачат прага на залата стават част от веригата. По пътя към сцената ги посрещнат тухлички „дженга“, които могат да подреждат в дълга реакция, свързваща фоайето с играещото пространство. Така публиката не е пасивен наблюдател, а усеща, че и нейното присъствие, нейният избор и жест са необходими, за да се задвижи общият механизъм на представлението.
Работата по този спектакъл е размисъл върху съществуването ни в обща система, в която никой не е напълно отделен, никой не е и лишен от значение. В този смисъл „Верижна реакция“ е акт на прекрачване на границите не заради самото прекрачване, а за да потърсим онази точка на среща между индивида и множеството, между материалния свят и вътрешния глас. Образът, който често ми идва, е на публиката като човек на брега, вперил поглед в далечината на хоризонта. Застанал бдително в своята неподвижност, готов да се впусне в колективния акт на взаимодействие. Ние, изпълнителите, сме вълните, които достигат до стъпалата му, заливат ги, отдръпват се, връщат се отново. Понякога някой решава да се потопи по-дълбоко. И точно в този акт – в самото движение между бряг и вълна – виждам смисъла на изкуството, което преминава граници.
Текст: Стефания Георгиева (хореограф на спектакъла “Верижна реакция”)